"Червеното пиано" - Джош Малерман



   Харесвам Малерман. Много. А даже не знам, защо го харесвам толкова. Преди „Червеното пиано”, първо прочетох „Къща на езерното дъно”, а след това „Кутия за птици”. И за двете имам ревюта в блога и няма задълбочено да ги коментирам в този пост, но и трите книги ме оставят със смесени чувства. Интригуващи, вълнуващи, дращещи по струните на въображението и в същото време… разочароващи. Три прочетени книги, три невидими чудовища, три изключително слаби финала. И въпреки това, автора някак успя да се промъкне под кожата ми и още щом чуя за ново заглавие от него, доволно потривам ръце. Омагьоса ме някак този човек и искам да го чета пак и пак и не ме интересува, че мога отново да остана разочарована. 
  Малерман крие смисъла между редовете. Чрез фантастичното разкрива реалното. Трите книги сякаш са писани от различни автори, но и трите по различни начини искат да ни покажат нещо. Скритото. Невидимият враг. Страха, който е в главите ни, който не можем да докоснем или видим, но е там и дърпа конците. 
   Един ужасяващ звук е на път да унищожи света. Започнал от пустинята Намиб, той погубва не само съзнанието, причинявайки неописуеми мъки, но и обезврежда всички военни оръжия, включително ядрена глава. След две неуспешни мисии, армията е принудена да търси нетрадиционни методи за справяне с необяснимата ситуация. Без никакви отговори, само с налудничавите истории на завърналите се войници, военните решават да направят още един отчаян опит, като този път се обръщат за помощ към музикантите от група The Danes. Всички членове на бандата са бивши военни и бързо приемат предложението за едно последно приключение. 
   Няколко месеца по-късно, намираме редник Филип Тонка, фронтменът на The Danes, във военната болница „Мейси Мърси“. Той е в кома, а тялото му е натрошено по необясним начин. Лекарите, а и военните, не могат да разберат каква е причината за ужасяващите травми и отчаяно се нуждаят от отговори. Благодарение на експериментално лекарство, Филип излиза от кома и започва да се възстановява с изумителна бързина. 
   Докато редник Тонка се бори за живота си в клиниката, авторът непрестанно прескача до Намиб. Песъчинка по песъчинка, пустинята разкрива дълбоко заровените си тайни. Дали ще намерим яснота или още повече ще се объркаме, оставям вие сами да прецените. 
   Макар, че както в много други книги, авторът редува минало и настояще (което на моменти може да е малко досадно), „Червеното пиано” се чете бързо и с лекота. Историята е завладяваща и както в предишните две книги, държи в напрежение до края. А колкото до самия финал … Въображението на Малерман се разгръща, поглъща те и накрая те изплюва в локва от горчилка. И трите финала са написани сякаш набързо, сякаш го е домързяло или се е отегчил. За съжаление, „Червеното пиано” е с най-нелепия завършек. Това, разбира се, е само мое мнение. 
   Малерман превзема едно по едно сетивата ни. В „Кутия за птици” ни остави без зрение, в „Къщата на езерното дъно” ни потопи под водата, а в „Червеното пиано” ни отне и слуха. „Гоблин” чака своя ред и се чудя какво ли дебне там. 
   И пак ще кажа – харесвам автора и няма да спра да го чета само заради слабите финали. Препоръчвам го и на вас!

  Ако ви харесват публикациите и блога ми, може да ги споделяте в социалната мрежа, да харесате страницата във Facebook: Vortex in my mind / TT-realm или да ме последвате в Instagram - tita.tt_realm.


Коментари