"Малкият приятел" - Дона Тарт

   След прочита на „Тайната история”, Дона Тарт бързо се нареди сред любимите ми автори. Интригуваща история, изящно изпипани характери, а думите се увиват около читателя и го понасят. 
   Въпреки че се влюбих в стила на авторката, си дадох доста време преди отново да се гмурна в нейното въображение. Започнах „Малкият приятел” с настървеност и въодушевление. Още след първите няколко страници реших, че книгата ще е дори по-добра от „Тайната история”. Каква жестока заблуда… 
   Не ме разбирайте погрешно! Книгата никак не е лоша. Все пак Дона Тарт знае как да разказва и да увлича. Просто заради описанието на корицата и старта на книгата, очаквах зловеща мистерия с развръзка в стил Агата Кристи. Но, не. 
   Дона Тарт ни отвежда в американския юг и ни среща с типичните за него персонажи. Началото на книгата е брилянтно. Ако не беше то, най-вероятно нямаше да я дочета. 
   Както и в „Тайната история”, „Малкият приятел” започва с убийство. Този път, от първите страници ни шокира жестокото убийство на малкия Робин. Майсторството на авторката прави сцената жива, персонажите са истински, а загубата им болезнена. 
   От тук нататък, историята за смъртта се капсулира и заравя надълбоко. Трагедията разкъсва семейството и всеки потъва сам в блатото на личната си мъка. 
   Това обаче, не е книга за убийството на Робин. Това е книга за отегчената и нахална Хариет, досадният Хийли, група мърморещи лелки и семейство наркомани. И докато тези колоритни образи изпълваха 716 страници със страховете, болката и съмненията си, зад тях, като фон, продължаваше да се люлее силуета на обесеният Робин. Люлее се, люлее, като тежест за всички, като оправдание, в което всички да избърсват мръсните си ръце. Останал без възмездие и отишъл си без причина. Или поне ние така и не я разбираме. Съжалявам за спойлера, но това е. А то имало улики някъде из книгата. И пак, съжалявам, но явно съм ги пропуснала, прескачайки през няколко страници на моменти, понеже слънчасването и описанията на змии ми дойдоха в повече. 
   Не съм чела много ревюта за книгата, но тези които прочетох говорят за някакво тъжно момиченце, което иска да разкрие мистерията около смъртта на брат си. В моята книга нямаше такова. 
   В моята книга имаше една Хариет, която от скука реши да раздава правосъдие, която смята себе си за по-умна и по-смела от всички, която съвсем хладнокръвно, без грам колебание и напълно категорично, реши да извърши убийство. Моля ви, не ме мразете, но ще бъда крайна – дори в поведението на Джек от „Повелителят на мухите” намирах повече логика отколкото в това на Хариет. Това момиче ми беше крайно несимпатично през цялото време. Значително по-интересен ми беше образа на сестра ѝ Алисън, която до последно се надявах, че ще изиграе някаква роля, но уви, и тя си остана просто фон. 
   Накрая ще кажа, че се разочаровах от книгата, а не от авторката. Ако не беше безспорният талант на Дона Тарт, едва ли бих я довършила. Отново се извинявам, на почитателите на книгата, но това е личното ми мнение. Предстои ми „Щиглецът”.

Ако ви харесват публикациите и блога ми, може да ги споделяте в социалната мрежа, да харесате страницата във Facebook: Vortex in my mind / TT-realm или да ме последвате в Instagram - tita.tt_realm и Pinterest - Vortex in my mind.

Коментари